НЯМА ДА ЗАБРАВИМ

Творби от проведения конкурс за есе на тема „Геноцидът над арменския народ през моите очи“, посветен на 100-годишнината от Геноцида. Комисия от учители по български език и литература и история определи за най-добри творбите на Мадлен Тютелян и Натали Арпаджиян – бивши възпитанички на училището.

 „Геноцидът над арменския народ през моите очи“

Есе

Милиони ридания. Чувам ги. Звучат толкова далечни, но и толкова близки. Те са тук. Вече почти 100 години и сякаш няма да се успокоят докато не получат възмездие. Ясно е, че няма да бъдат забравени. Но днес те не могат да направят нищо. Тази отговорност е в нашите ръце, в нас – живите.

 2015 г. е важна за всички арменци. Защо ли? Навършват се 100 години от редица жестоки престъпления, черната страница в арменската история. Въпросът е защо вече един век виновникът не казва нищо съществено за това? Нима едно „Извинявай“ е достатъчно? Това би ли компенсирало всички изгубени животи? Би ли върнало времето назад? Категорично не.

Но тогава какво ни остава на нас? Какво бихме могли да направим ние? Да, припомняме си за това всяка година на 24 април, молим се за душите на пострадалите хора, но годините си минават.  Колкото и свещи да запалим, колкото и цветя да поставим – това не би променило нищо.

Още от дълбока древност е известно, че не е нищо ново това, хората да убиват хора. Всеки народ е страдал от това, някои повече от други. Но не трябва да се питаме защо е било позволено това да се случи и защо точно на нас. Ние сме почувствали болката от загубата и у нас е отговорността това никога да не се повтори.

 24 април вече не е ден за траур, аз моите сълзи вече ги изплаках. На този ден трябва да си спомняме за арменския въпрос, а именно първия геноцид на ХХ век, защото не сме изгубили само 1 500 000 души. Ако тези събития не се бяха случили, кой знае, тези милион и половина днес биха били четири или пет пъти повече.

Чудя се кога хората ще разберат значимостта на това признание, защото ако искаме да има бъдеще трябва да помним миналото и да сме активни в настоящето, за да не позволяваме отново да се случат подобни престъпления.

Мадлен Симон Тютелян

 * * *

„Геноцидът над арменския народ през моите очи“

Ролята на историята е да съхранява миналото. Когато стане нужда –  напомня за него. Миналото е връзката с това кои сме и защо сме тук. Понякога то бива потъпквано, отричано и скривано под мантията на лъжата, но никой, никога не може да го промени.

В историята има много примери за вътрешния инстинкт на човек да убива. Разбира се, той може да бъде потиснат, когато самият човек носи светлина в себе си. Но точно тези примери доказват жестокостта на нашата раса. Такъв е арменският геноцид – едно от най-големите зверства на двадесети век.

Колко често си задаваме въпросите – животът честен ли е? Съществува ли непредизвикана жестокост? Или възмездие? И когато ги зададем, историята отново идва на помощ, за да ни прошепне тихо онова, което хората опитват да забравят…

Безкрупулност, унищожение, умисъл – думите, описващи геноцида над цял един народ – арменския, и оставили кървав отпечатък по земята и в душите. Не разбирам, как е възможно да бъдат убити в груби сметки над милион и половина души – без вина, без ни най-малко съжаление. Ами осиротелите деца и овдовелите жени? Ами майките, чиито рожби никога не успяха да живеят? И никога не усетиха вълнението от успеха, от провала, тръпката на първата любов… Чудесен пример как понякога нечии болни мечти могат да предизвикат пълно разрушение.

През моите очи, геноцидът е преодоляно изпитание. Наистина се гордея, когато помисля за арменците, вървящи по пустинята Дер-ел-Зор, на път да бъдат унищожени, но въпреки всичко пазещи достойнството си и това, в което вярват. Миналото ще запомни техните измъчени лица. И те никога няма да бъдат забравени.

Не помня кой беше казал, че победителите пишат историята, а губещите са отритнати от нея. Но в геноцида няма победител, нито губещ. Има само жестокост. И един народ, който винаги ще възкръсва от пепелта…

Натали Дирухи Арпаджиян